Днес е един от онези дни, в които се замисляш за живота. За това какво ти дава той и какво взимаш ти от него. Но също така и какво му даваш... защото не е важно да взимаш безконечно, важното е да отвориш душата си към него и да се раздадеш до последната капка... Да споделиш всяка част от своята доброта и любов с останалата част от света. Да бъдеш по-добър от предния ден. Да можеш да се обърнеш назад и да видиш само положителни неща, много неща които да те накарат да се почувстваш щастлив... че си е имало смисъл да живееш, че твоят живот не е бил едно безмислено раждане и движение на времето... Днес се замислям – какво съм дала аз на хората около мен. Кога за последно съм казала Обичам те! ... тук не говоря за половинката.. той е до мен и му го казвам всеки път, когато го почувствам и това ме прави , а и него, щастлива... имам в предвид да го кажем на приятелите си, на роднините си.. на всички онези хора, които са около нас... с нас... до нас... тези, които ни дават сили да се движим напред, тези, които правят нашия живот интересен и някак пълен... кога за последно се усмихнахте на приятел и му казахте, че се радвате, че ви е приятел и че е избрал да прекара поне част от живота си с вас... всеки ден трябва да е едно вълшебство... една мечта.. нещо,което да си заслужава... защото иначе просто времето си тече и ни изгубва в своя път... а всеки има път, който трябва да следва... но не всеки път е магистрала... не всеки път е чист и без дупки... без завои... всеки има своите препятствия по пътя на времето.. в своя живот... трябва да се научим да ги преодоляваме с усмивка... с лекота.. най-важното нещо, което човек трябва да разбере е че всеки е уникален по свое му и може много неща... просто трябва да си повярва.. да повярва на себе си.. на своето Аз.. че той може!.. чак тогава може да се усмихне и да пречупи и най-твърдата скала.. човек е голям, колкото мечтите му... кой го беше казал не си спомням, но е изключително прав... просто трябва да сме сигурни в това, което искаме и да се борим, за да го постигнем... човек трябва да мисли позитивно... негативизма разяжда душата като болест.. като рак.. не трябва да му се поддаваме... трябва да се борим с него, за да спасим своето Аз... за да спасим себе си и човека в нас... ние сме създания, които още не са се научили да бъдат щастливи, но вече знаем пътя натам... просто трябва на следващия завой, вместо да продължим да се отклоняваме, да завием в правилната посока, да тръгнем по пътя, водещ към позитивно изживян живот... живот, който с усмивка на лицето бихме разказвали на своите деца, внуци и правнуци... живот, който няма да ни е срам да споделим с останалата част от света... защото света – това сме ние.