Тя стоеше най-отзад в трамвая и гледаше улицата, по която минаваха. Гледаше дългата върволица коли след тях. Утринта беше свежа и се виждаше цялата улица. Чак до онова връхче, където колите се издигаха сякаш нагоре и аха да полетят от билото... Беше се замислила за съня си. Беше толкова реалистичен, че още не можеше да се отърси от мисълта, че още чувства онази топлина, обляла я в съня й... или може пък наистина да я е обляла. Не знаеше. Беше леко объркана, но и й беше хубаво. И като си помисли, че всичко започна от една чаша червено вино. Да. Пеше пийнала малко повечко вечерта и може би това беше причината да сънува такъв сън. Усмихна се. Погледна пак към улицата и забеляза голямата кула издигаща се от страни на върволицата коли, чак горе на хълмчето. Стърчеше там някак самотно. Вечерта заспа много бързо и сякаш веднага започна да сънува. От начало сънят й е беше нищо особено. Тя беше археолог. Бяха намерили някакъв храм или по-скоро някаква сграда. Тя и още двама души. Така и не видя тяхните лица, но знаеше, че ги познава. Храмът беше някак странен. Нямаше никакви рисунки или надписи. Просто стаи, коридори, голи стени. Някак пусто изглеждаше всичко. Сякаш някой е искал да построи нещо грандиозно и в един момент се е отказал и е заличил всичко около него, с изключение на самата сграда. Това, което ги озадачи беше голямата заключена врата в дъното на един от коридорите. Тя отиде и сякаш знаеше какво прави. Натискаше разни места, подръпна нещо и сякаш на магия вратата се отвори. Вътре също беше пусто. По средата на стаята имаше единственото цветно нещо, което бяха видяли наоколо. Един голям жълтеникаво-оранжев камък. В мига, в който го докосна осети топла вълна да минава по тялото й. Видя някакъв демон или същество, което беше обвито в огън и пламъци. Отърси се и се огледа наоколо. Вече не беше в същия храм. Беше в някаква огромна стая. Изплаши се. Имаше някакъв шум, който се приближаваше откъм единия край на стаята. Тя побягна към срещуположната врата. Отвори я и видя приятелите си. Те я помъкнаха навън. Бягаха сякаш нещо ги гонеше, но тя не виждаше какво. Но го чуваше. Сети се за онзи демон и затича още по-бързо. Какво беше сторила... Качиха се в колата и потеглиха...
Трамвая спря и за миг се разтресе. Тя се огледа и видя, че скоро е и нейната спирка. Беше се замислила как обикновено почти нищо не помни от сънищата си, но този се е запечатал дълбоко в съзнанието й. Сякаш трябваше да го запомни. Сякаш нещо от него е много важно. Замисли се. Какво беше станало след това... А, да.
Както се случва в сънищата сякаш прескачаш моменти. От колата те се озоваха в някаква сграда. Явно там живееше тя. Огледа се. Беше в нещо като голям коридор и навсякъде имаше врати. Огледа се. Видя приятеля си да я подканва да отиде към него и да се прибират. Точно тогава се случи и това, което сега топлеше душата й.
Приятелят й беше красиво, умно и страхотно момче. Грижи се за нея, угажда й. Общо взето те се обичаха и все пак този сън я разтревожи, макар и да й ставаше хубаво като си спомни за това...
Точно, когато тя се извърна към Него и се появи едно неочаквано присъствие. Момче, което не беше виждала от много отдавна, може би години. Вярно, говореше често с него, но все пак. Той я прегърна. Такава прегръдка е една на милиони. Силна и здрава и все пак мека и нежна. Типа прегръдка, която всеки би искал, когато е объркан или изплашен. Успокояваща. Красива. И тогава той я целуна. Просто за момент тя почувства как устните им се сляха в едно. Бяха меки и топли. Обгръщащи и нежни, сякаш копринени. Целувката им трая само секунда, защото тя се отдръпна. За нея беше изненада и това беше първата й реакция, след като и приятеля й беше там. Тя се обърна и ги запозна. Момчето се здрависа, но не преставаше да я държи в силната си прегръдка. Тя се сети за демона от камъка. Стори й се, че той я наблюдава от някъде... Обърна се към момчето и отново получи няколко целувки, но този път по челото и бузките. Беше й приятно, топло... Точно това я учуди най-вече.
Този път трамвая се раздруса по-силно и направи завой. Върволицата коли се скри от погледа й. Идваше нейната спирка. Слезе. Продължи да върви по улицата сякаш в транс. Все още не можеше да се отърси от чувството в душата й. Точно в този момент от дървото пред нея се откъсна едно листенце. То се насочи надолу и я удари по нослето. Тя се сепна. Разсмя се. Беше искрен смях. Смях на дете, което за пръв път е скочило от по-горното стъпало на стълбата и не е паднало. Огледа се. Да. Светът около нея продължаваше да е същия. Сънят си е сън, но тя щеше още дълго време да се сеща за него.
Усмихна се и потъна в тълпата...

Не знам как, но сякаш и аз се връщам в този сън...несбъдната мечта ... утопия или реалност ...не знам и нека да не знам...За това е сън.
Успех мила!

:)